Както се оказва, „Войната на Сталин“ не е просто заглавие на книга, а мотивирано изявление. Нещо повече, това е изказването на историка, почти всички от чийто минали трудове (в по-голямата си част са посветени на Русия и Турция по време на Първата световна война) са описани от издателите и наблюдателите като „провокативни“. Въпреки това, хората, които използват това определение, рядко си правят труда да ви кажат точно какво се провокира. Ще го направя по различен начин. Но първо, нека разберем същността на изявлението на автора, започва статия в британския вестник The Times, представена без редакторска намеса от името на нейния автор – Давид Ааронович, цитирана от Агенция „Фокус“
Втората световна война често се представя като войната на Хитлер, тъй като, както всички ние и Базил Фаули знаем много добре, фюрерът е този, който я започва, нахлувайки в Полша. Шон Макмикин не е съгласен с това и се стреми да докаже (което цели въпросната му книга), че всъщност това е войната на Сталин. Кървавият съветски диктатор искаше да започне конфликт между Германия и други капиталистически сили, заплете интриги за това и в крайна сметка постигна своето. Той планира да нахлуе в Германия, преди тя да го атакува, но обърка сметките си и успя да оцелее само благодарение на помощта и технологиите на Запада. Неговите тайни планове бяха да разпали война между Япония и САЩ, а след това, върху успокоените руини на света, да разшири комунистическата империя до Източна Европа и по-голямата част от Азия. Единственият истински победител беше Сталин, а ние, наивните глупаци, сами го увенчахме с лаври. Но можеше да е различно. Това е общата идея на книгата.
Макмикин е американски историк от колежа „Бард“ и бивш колега на Норман Стоун от университета „Билкент“ в Турция. Той е и велик писател. В цялата книга няма нито една скучна страница. Той се отличава със своите изключителни познания за архивни материали от няколко държави наведнъж. Широчината на неговия подход, който обхваща събитията от Манджурия до Гърция отвъд основните фронтове, е глътка свеж въздух. За неспециалист знам доста много за тази война, но в почти всяка глава имаше нещо, за което не бях чувал преди, например окупацията от Червената армия на република Танну-Тува (част от Монголия, която някога е бил под китайско управление) през 1926 г. или активна продажба на предмети на изкуството от младия Съветски съюз за обслужване на дълг.
Макмикин е страхотен, когато си изпусне нервите. След съветско-германския пакт за ненападение от 1939 г. немските войски влизат в Полша. Две седмици по-късно се състоя договорената им среща със съветската армия, която окупира другата половина на страната. От гледна точка на СССР ставаше въпрос за връщането на земите, отстъпили на поляците през 1920 г., но това при всички случаи допринесе за унищожаването на нацията. Тогава войниците започнаха да ликвидират онези представители на полския народ, които по някакъв начин пречат на Сталин, по-специално пленените офицери.
Ако не сте запознати с това как Сталин и неговият зловещ поддръжник Лаврентий Берия са организирали убийството на 20 000 души през 1940 г. (всички тези екзекуции обикновено се обединяват под името на едно от местата, където са погребани телата – Катин), не можете да намерите по-добро описание, отколкото в тази книга, от чиито страници се стича студена ярост. Сталин извършва репресии срещу поляците и значителен брой балтийци, когато завзема техните страни. Именно към този човек скоро започнахме да наричаме „чичо Джо“, потекоха танкове, самолети и обувки през Арктика.
Както и да е, гневът, който обзема Макмикин, го тласка към странни заключения. В резултат на това никога не съм писал толкова много „не“ в полето на страниците с аргументи. Първият се появява на страница 50 срещу изявлението на Макмикин, че към 1938 г. „основната цел на съветската външна политика (отслабване на капиталистическите режими с всякакви необходими средства и разпространение на комунизма по целия свят) остава абсолютно същата“, както по време на ленинската революция.
Изявлението изглежда, меко казано, противоречиво. Мога да кажа с доста голяма увереност, че сред специалистите по този период от историята на Съветския съюз имаше консенсус, че сталинистката концепция за социализъм в една държава поставя оцеляването на СССР начело над всичко (включително световна революция). Мисля, че в дебата за това дали Сталин наистина е бил параноик по отношение на външните врагове или просто се преструва, теорията за истинския страх отдавна е победител.
Макмикин не е съгласен, което го кара да твърди, че Великобритания е твърдо решена да обяви война на Германия заради Полша, „както Ленин беше предсказал. Съперничещите си капиталистически блокове бяха на ръба на войната. За Сталин не беше трудно да насочи ножовете си един срещу друг “. Тогава, „когато и двете страни биха се изтощили една друга до смърт в нова конфронтация армиите на комунизма биха могли да продължат напред и да хванат капитализма за гърлото.“
Всичко това, разбира се, е огледален образ на онова, което Сталин вярва, че Западът го тласка към Хитлер. Но докато диктаторът се държеше напълно безцеремонно, когато ставаше въпрос за нахлувания в близост до границите на страната, дори Макмикин не може да предостави достатъчно доказателства, че съветският вожд прави по-мащабни планове и особено, че именно неговите машинации подтикнаха Великобритания и Франция да обявят война. ..
Така започна странна война. Едва в края на 1939 г. Сталин нахлува в съседна Финландия, която отхвърля претенциите му за бази и територия. Конфликтът се оказа катастрофална победа за руснаците, но агресивното им поведение подтикна някои на Запад към идеята, че тъй като Хитлер просто не може да бъде атакуван, нещата с Русия могат да бъдат различни.
Макмикин твърди, че Западът наистина е трябвало да се намеси: „Финландската война можеше да превърне безпорядъка и дотогава лицемерната съпротива на Великобритания и Франция срещу Хитлер в принципна война срещу въоръжената агресия от двата тоталитарни режима. Всичко това би могло да прекрои стратегическата карта и потенциално дори да направи фашистка Италия, Испания на Франко и Япония съюзници на Запада, както и да даде огромна тежест на САЩ върху везните на съюзниците. „
С други думи, тъй като съюзниците не бяха в състояние да водят обявена война с Хитлер, те също трябваше да обявят война на Русия и след това да се намесят в регион, в който логистиката изглеждаше така, сякаш Кримската война би изглеждала дреболия на нейния фон. При такива условия Мусолини и японците трябваше да се оттеглят от съюза с Германия (по това време тя току-що бе организирала блицкриг в Полша, без никакви възражения от тяхна страна), както и Франко (малко по-нататък в книгата се казва, че силите му са изчерпани от наскоро приключилата гражданска война). Тази дума рядко се използва в рецензиите, но всичко звучи налудничаво.
Макмикин отива още по-далеч. Той съжалява, че съюзниците не са изпълнили плановете за бомбардиране на съветски петролни съоръжения в Кавказ в дните преди германската инвазия в Дания и Норвегия. Както и да е, най-много го вбесява, че едва след поглъщането на Франция и Холандия, както и превземането на Югославия и Гърция, Хитлер най-накрая атакува Русия през 1941 г.
По същество той твърди, че нацупеният Сталин е подхранвал вината на Запада и е получил от него големи количества военна техника, която е трябвало да задържи или да придружи трансфера със свои условия. Според него британците и американците е трябвало да се възползват от посещението на Рудолф Хес във Великобритания в този момент, за да започнат преговори с Хитлер. Той също така споменава теорията, че Рузвелт е бил жертва на машинациите на руски агенти в администрацията, което го е накарало да провокира японската атака срещу Пърл Харбър.
Поглеждайки в миналото, остава само да благодарим на Бог, че Чърчил и Рузвелт толкова ясно са разбрали какво трябва да се направи. Хитлер беше единствен по рода си и ненаситен експанзионист. Той е победен, но повечето битки и кръвопролития падат върху СССР. През цялата война Съветският съюз загуби повече животи в битката за Сталинград, отколкото САЩ във всички бойни полета по време на тази война. Американците снабдяват, руснаците умират. По-добре така.
Но Макмикин не смята, че победата наистина си заслужава. Той си затваря очите за освобождението на Франция и края на геноцида над евреите. За него следвоенната картина се свежда до факта, че Сталин завладява половин Европа, а неговият съюзник Мао Дзедун получава всичко за победа в Китай в резултат на хитрата политика на съветския диктатор и доверчивостта на Запада. Всичко това според автора е ужасна грешка.
Твърденията на Макмикин звучат провокативно, но колкото и да е странно, те не са нищо ново. Изолационисткото крило на американската десница, от „Америка на първо място“ до макартистите и Пат Бюканън, винаги е вярвало в тази версия на Втората световна война. От края на 30-те години на миналия век те и техните привърженици твърдят, че войната срещу нацистите е грешната война, която само помага на атеистичния комунизъм и се води от безпринципен и наивен президент. Някои дори твърдяха, че комунистите са го заблудили. Въпреки това на всеки етап те губеха спора. И Макмикин просто го започна отново.
Снимка: Pixabay