Владимир Путин върза на каишка бившия италиански премиер Берлускони (вляво), бившия германски канцлер Шрьодер (вдясно горе) и бившата външна министърка на Австрия Кнайсъл (долу вдясно)
СНИМКИ: Twitter
На 24 февруари 2022 г. Русия започна пълномащабно военно нахлуване в Украйна. Социологът Григорий Юдин беше сред малкото руснаци, които се осмелиха да излязат на улицата и да протестират срещу войната. След като беше задържан на протест, Юдин попадна в болница.
Въпреки това той остава в Русия – и като изследовател се опитва да разбере (а също и да обясни на другите) защо в страната няма масова съпротива.
В колонка за швейцарското издание Neue Zürcher Zeitung социологът възлага поне част от отговорността за тази война на лидерите на западните страни – особено на тези, които не искаха никаква война, а просто се преструваха, че може да продължават с режима в Кремъл „бизнес както обикновено“. Zashtoto.com публикува коментара му без съкращения.
Стоя в комфортен вагон на московското метро и чета на телефона си прогнози на военни анализатори за хода на военните действия. При мен идва непознат и смутен ми казва „благодаря“. Откакто започна войната, това ми се случва редовно.
Аз съм изследовател и типичният ми ден минава вкъщи пред компютъра. Не излизам толкова често, а през последните месеци започнах да го правя още по-рядко.
Но откакто започна войната, всеки ден, без изключение, непознати идват при мен на улицата и в превозни средства, за да ми кажат „благодаря“.
Това се случва където и да съм – в Москва и Виена, в Ереван и в Берлин. За какво ми благодарят? Просто за това, че в самото начало публично се обявих против войната.
Това създава странно усещане: сякаш си член на някакъв невидим орден, мълчалива и огромна съпротива, чакаща своя момент.
Изведнъж откривам нещо, което много хора около мен не знаят: че не са сами. Че наоколо е пълно с онези, които са запазили разум, състрадание и отговорност към родината.
Но те поединично се приближават към мен, произнасят думата „надежда“ и си тръгват, мрачни и безнадеждни.
Твърде добре знам името на това страдание – нарича се „атомизация“. Когато връзките помежду ни са прекъснати, когато е неудобно и глупаво да се говори за „опасни теми“ във всяка компания, когато проучванията на общественото мнение се оказват единственият източник на информация за нашите съседи, тогава всички се чувстват насред враждебна, тъпа и озлобена маса.
От нея може да стоите далеч, усещайки своето превъзходство и изтънченост. На нея може да се противопоставите, набрали смелост. Но с нея е невъзможно да се разговаря, не трябва да се възразява. Тя така и така натиска. Тя напира и заплашва. Тя изглежда несъкрушима сила – дори независимо от това, че тя не съществува.
Всеки ден получавам все повече и повече съобщения от чуждестранни журналисти, които искат да знаят едно и също нещо: как е възможно осемдесет и нещо процента от руснаците да подкрепят тази война?
Чувам изненада и възмущение във въпроса им: пред очите им е все същата ужасна маса, безмилостни руснаци, които като една орда искат да ограбват, изнасилват и убиват.
Започвам да пиша отговора на телефона: „Виждаш ли, не става така. Ако на 24 февруари Владимир Путин обяви, че поради важни съображения за сигурност прехвърля на Украйна териториите на ЛНР и ДНР, цифрата на подкрепата ще бъде точно същата“…
Стискам протегнатата ръка на непознатия и оглеждам вагона, опитвайки се машинално да проектирам върху пътниците му въпроса от моя журналист, който пита за тях някъде отдалече.
Бих искал да отговоря на журналиста по такъв начин, че да не се налага да обяснява на публиката си: „Виждате ли, руснаците са съвсем различни, всичко е подредено по различен начин за тях“.
Защото не е вярно. Защото, за да разберем как мислят руснаците, е достатъчно да разберем как мислят Герхард Шрьодер, Франсоа Фийон или Карин Кнайсъл.
Никой от тях не е кръвожаден убиец, никой от тях не иска страдание за украинския народ. Просто искат да живеят добре и да не ги пипат. Те искат войната да свърши възможно най-скоро и да се върнат към „нормален живот“ – такъв, в който можете да правите добри пари и да бъдете уважаван човек.
За наше общо съжаление, в руснаците няма нищо особено зловещо – защото в този случай би било достатъчно просто да ги изолираме, да ги изолираме завинаги и надеждно да защитим планетата.
Уви, не става въпрос за руснаците. Факт е, че Владимир Путин твърде добре разбра как работи съвременният свят – разбра слабостите му и лостовете, които трябва да се натиснат, за да се контролира.
Изграденият от него обществен ред в Русия е радикален вариант на съвременния неолиберален капитализъм, където властва алчността, крайната мярка е личното благо, а цинизмът, иронията и нихилизмът създават спасително усещане за лесно превъзходство.
Путин не се появи внезапно от сибирските гори, той развращава световните финансови и политически елити от години.
Неговите олигарси се наслаждаваха на необуздан лукс и ласкателство по света толкова дълго, че решиха, не без основание, че са господари на света.
Той толкова успешно корумпира политици от десетки страни, като ги включи в своите бордове на директори и споделя открито кървави пари с тях, че има основателна причина да ги смята за слаби хора.
Путин предложи на руснаците същия принцип, който силните са научили толкова добре: „Ако парите не могат да купят нещо, значи просто не сте предложили достатъчно пари“.
Чуждестранните ми кореспонденти се чудят как руснаците могат да бъдат толкова „залъгани от пропагандата“.
Но се оглеждам и не виждам никакви идиоти. Но виждам много хора, които твърдо са научили основния урок: не се опитвайте да спорите с Путин, светът все пак е устроен така, че той винаги печели.
Гледам тези, които се опитаха да предотвратят настоящата катастрофа, които рискуваха свободата и живота си – и всеки път виждах, че парите на Путин решават всичко.
Че след всяко потушено въстание Путин получава нови договори за милиарди долари, неговите олигарси стават още по-богати, а неговите „европейски приятели“ получават нови позиции в нови бордове на директори.
Че международните технологични гиганти са готови на всякакви отстъпки в името на печеленето на пари на руския пазар – от Google, който е готов да мълчи за физическите заплахи към висшето си ръководство от руските специални служби, до Nokia, която помогна на Путин да изгради тотална система за наблюдение на неговите опоненти.
Всеки път тези безстрашни руснаци започваха отново и отново – те отдавна водят тази война с Путин, само че без (преносими ракетни установки) NLAW и гаубици. Всеки път те чуваха, че „и без това никой няма да ви помогне, Путин е купил всички“. Днес много от тях най-накрая го вярват.
Моите приятели, които работят за международни корпорации, ми разказват един по един за това как тяхното чуждестранно ръководство реагира на войната. Всъщност никой не реагира на войната – не се казва и дума за нея.
От друга страна, прословутите „санкции“ предизвикват всеобщо раздразнение, което ги принуждава да ограничат приходите си на доходоносния руски пазар със собствените си ръце.
И ако в американските и британските компании това недоволство трябва да се прикрива, за да не се ядосат световните лидери, то германските и особено френските компании почти открито заявяват, че не разбират какво общо имат с войната в Украйна и защо те трябва да губят пари за нея.
В интервю за Der Spiegel германският канцлер Олаф Шолц казва, че разбирането му за Русия е повлияно от книгата на Маша Гесен „Бъдещето е история“.
Тази книга, в продължение на няколкостотин страници, упорито предава една мисъл: Русия никога не се променя, нейното минало, настояще и бъдеще е тоталитаризъм и всякакви опити да се промени това са безполезни.
Владимир Путин и неговите либерални критици отдавна са се съгласили по този въпрос: Русия така или иначе не може да бъде променена. Шолц ми създава впечатлението на човек, ужасѐн от този руски страх, страха от ужасна орда, с която все още е невъзможно да се справим.
Отново оглеждам моя московски вагон. Тежки очи, вперени в прозореца или в пода; Руснаците са известни като неусмихнати.
Тук няма да се появи надежда, докато светът не признае, че Владимир Путин и неговата война са неизбежен резултат от цялото глобално развитие през последните десетилетия.
Не и преди световният бизнес да се почувства отговорен за живота на украинците, а не само за дивидентите на своите акционери.
Не и преди светът да разбере, че всички ние се возим във вагона на московското метро.
Не преди канцлерът Шолц да повярва, че друга Русия е възможна.