Официалното обяснение за днешната атака на САЩ и Израел срещу Иран сочи военни причини и смяна на режима. И сметки на двамата, поръчали атаката (Тръмп и Нетаняху – бел. ред.) също изглеждат учестни в година на избори, посочва в анализ международният кореспондент на испанския в. „Ел Паис“ Андреа Рици.

Рубикон е преминат. Съединените щати и Израел отново атакуваха Иран с операция, чийто обхват ще стане ясен в следващите часове и дни, но която от самото начало изглежда е с много по-голям мащаб от епизодите от последните месеци.

Какви са истинските цели на операцията?

В първите си изявления след началото на офанзивата президентът на Съединените щати посочи два аспекта. Единият е с военен характер, с цел унищожаване на ядрени и ракетни способности.

Другият е политически, смяна на режима, с ясен призив към иранците да се възползват от момента, за да свалят управляващите.

Премиерът на Израел, Бенямин Нетаняху, изрази подобни настроения.

Но има и трето, неизказано измерение, поне толкова уместно, колкото и предишните две: личните политически интереси на двамата лидери на атаката, Доналд Тръмп и Нетаняху.

И двете страни са изправени пред сериозни вътрешни трудности, и двете имат важни избори тази година.

На първо място, заявеното намерение е да се нанесе решителен удар върху военните способности на Иран, както ядрени, така и конвенционални, чрез унищожаване на ракетния му потенциал.

Тази цел трябва да се разбира в контекста на твърдението на Тръмп, след юнската атака на САЩ, че иранската ядрена програма е била унищожена, и текущите преговори за проучване на евентуално ново споразумение, след като самият Тръмп развали това, което Обама беше подписал.

Контекстът е и на огромна слабост за Иран, поради колапса или отслабването на неговите съюзници в региона (Асад в Сирия, „Хизбула“ и „Хамас“) и вътрешните протести.

Това е обстановката, в която Тръмп и Нетаняху решиха, че започването на атака сега е наложително.

Беше ли необходимо да се направи това сега? Представляваше ли Иран непосредствена заплаха? Не можеше ли да се даде шанс на дипломатическите преговори?

Зад нападението се крие основната логика да се използва огромното недоволство на иранското население от неговото печално известно репресивно ръководство, за да се доведе до неговото падане.

Иран е претърпял множество коварни удари в новата си история – от преврата срещу премиера Мосадък през 50-те години на миналия век до войната, започната от Саддам Хюсеин през 80-те години на миналия век – което оправдава много подозрения.

Но няма съмнение, че режимът на Ислямската република е потискащ позор, който е създал мрежа от участници в региона, отговорни за презрени и престъпни инициативи.

Падането на такъв режим би било повод за празнуване за всеки демократ, но нито е приемливо използването на насилие извън рамките на международното право, нито е ясно, че подобни закулисни средства могат да постигнат достойна цел.

Дори широко и ефективно обезглавяване на ръководството, като това, извършено срещу „Хизбула“ в Ливан, не гарантира рухване на системата.

На малка територия, с пълно превъзходство в силите, както е в ивицата Газа, Израел също не успя да доведе до пълното унищожение на „Хамас“.

В страна, голяма като Иран, и с режим, здраво закрепен от десетилетия, постигането на колапс не е предрешен резултат.

Несъмнено лидерите на Ислямската република са изготвили подробни планове за действие в непредвидени ситуации, включително множество варианти за наследяване в случай на успешна атака срещу веригата им на командване.

Нещо повече, това е класическо явление, при което външните атаки водят до сплотяване на силите около режима.

Третият аспект, този на личните политически интереси на Тръмп и Нетаняху, очевидно остава скрит в техните изявления, но е изключително актуален и се подкрепя от много аргументи.

Проектът на Тръмп се проваля от всички страни. Върховният съд нанесе огромен удар върху тарифната му политика, скандалът с Епстийн е все по-заплашителна помийна яма, начинанието (на имиграционната служба) ICE потъва в позор и се появяват поредица от неблагоприятни резултати от избори и анкети.

Тръмп е майстор в тактиката на отклоняване на вниманието чрез изпълнението на вече известната теория за пренасищане на средата – в този случай не с информационен боклук, а с бомби. Международната сцена е любимата му.

Въпреки че винаги се представя като лидер без желание да използва военна сила, освен по необходимост, политиката го води в друга посока и той вече е наредил атаки в половин дузина страни.

Бомбардировките по ирански ядрени съоръжения през юни – с жалък отговор от Техеран – и операцията срещу Мадуро се получиха добре за него.

Случаят с Нетаняху е подобен. Той нагло разшири кампанията си срещу Газа с ясното намерение да остане на власт, като експлоатира чувството за криза и национално единство. До степен да накара хората да забравят провала на политиката му за сигурност и да остави настрана сериозните случаи на предполагаема корупция около него.

Не се представя толкова зле в анкетите, колкото Тръмп, но предизборната кампания ще бъде трудна и той знае, че международните успехи, национализмът и състоянието на криза са най-добрата гаранция за преизбиране.

И двамата лидери са изправени пред ключови законодателни избори към края на тази година. Нито един от тях не е известен в световен мащаб с това, че би се поколебал да защити личните си интереси, дори когато това води до ужасяващи човешки жертви.

Рубикон е прекрачен. Залозите са невероятно високи. Рисковете са огромни.

Остава да видим как ще се развият следващите часове и дни и какъв капацитет ще има иранският режим, за да се защити и да контраатакува срещу два много по-мощни съперници.

Този път ответните мерки могат да бъдат насочени не само към американски активи в региона или към Израел. Но и към цели в страните от Персийския залив, със сериозни последици и на световно икономическо ниво, например, с нарушаване на енергийния пазар.

Но историята показва, че оценката на този тип действия не може да се направи за дни, седмици или дори месеци. Именно изминалите години го показват ясно, често с невероятни страдания, причинени от сеенето на омраза и желанието за отмъщение.

Свидетели сме на нов епизод в ускоряването на ерата на пълно пренебрегване на закона и безскрупулното прибягване до закона на силата.

Светът никога не е бил градина, но ако е била постигната някаква цивилизованост, тя е в отстъпление. На преден план са диващината, бруталността и крещящото нарушаване на международното право (то позволява използването на насилие само при самозащита или с разрешение от Съвета за сигурност, условия, които не съществуват в този случай).

Заедно с безсрамното отстояване на интереси – национални или лични.