СНИМКА: БГНЕС
Намерението на Кремъл изглежда е да генерира успоредни кризи: от една страна е рискът от военна инвазия в Украйна срещу правителство, което иска по-тесни отношения с Брюксел; от друга – риск от нахлуване на бежанци в Полша, за да взриви вътрешното напрежение в ЕС, пише в коментар италианският журналист Маурицио Молинари, главен редактор на в. „la Repubblica”.
Неговият анализ на събитията изнерви Москва, ако се съди по конкретната реакция срещу статията и автора й, изразена от говорителката на руското външно министерство Захарова. Тя посъветва не особено дипломатично автора да използва за отопление на дома си своята статия, вместо руския газ, доставян в Италия.
Zashtoto.bg предлага коментара на Маурицио Молинари без съкращения.
Чрез натрупването на военни контингенти по границите с Украйна и позволявайки на хиляди мигранти да натискат белоруските граници на Полша, в рамките на няколко седмици руският президент Владимир Путин създаде за себе си ролята на режисьор на двойна криза в Източна Европа, която има за ясна цел да генерира нестабилност в Европейския съюз и да постави НАТО под натиск.
Ходовете на Кремъл срещу Украйна и Полша назряха в бърза последователност. Първо станахме свидетели на пристигането на руски военни части на границата с Украйна: има най-малко 90 000 души, с техните бронирани машини и артилерия. Те са разположени (според източници в Киев) от противоположната страна на границата или в окупираните от 2014 г. от проруски бунтовници източни територии.
41-ви руски армейски корпус създаде своя база в Елня, на 260 км северно от украинската граница, повтаряйки тактическата ситуация, която през 2014 г. се изроди в анексирането на Крим и конфликта в Донбас, който досега е причинил над 14 000 жертви.
Тогава Русия се намеси след поражението на украинските президентски избори на кандидата, за когото твърдеше, че е „надежден“, с двойната цел – да попречи на Киев да се присъедини към западните съюзи и да контролира кримските пристанища на Черно море.
Сега заплахата от инвазия изглежда насочена да държи новия украински президент Владимир Зеленски под контрол, като изтъква пред ЕС и НАТО, че Москва е готова на всичко, за да попречи на Украйна да се сбъдне стремежа й за присъединяване към западните съюзи.
Президентът на САЩ Байдън командирова в Москва ръководителя на ЦРУ Бърнс и помощник държавния секретар за Европа Карън Донфрид, изпращайки предупредително съобщение до Кремъл за военна ескалация в Украйна.
Но руските войски остават там, подредени по границите, подсилвайки риска от нахлуване подобно на онова, което от 2008 г. парализира друга бивша република на СССР, която Москва иска да запази обвързана със себе си на всяка цена: Грузия.
С украинската криза в разгара си, Путин изгради още една успоредна на нея на няколкостотин километра на север, подкрепяйки беларуския диктатор Александър Лукашенко в решението му да доведе хиляди мигранти от Азия и Близкия изток до полската граница, за да създаде нов, експлозивен фронт на сблъсък с Европейския съюз.
Полските сили за сигурност обвиняват Беларус, че помага на мигранти да пресичат незаконно границата, и че заплашва да използва оръжия срещу полски части, а Литва заема страна в подкрепа на Варшава.
Но Лукашенко вдига летвата, като заплашва да прекъсне притока на руски газ към Европейския съюз, с което намеква, че преследва дългосрочно противоборство.
Ако Брюксел го обвини за преизбирането, опорочено от измама, репресии срещу опоненти и сериозни нарушения на човешките права, той отговаря, като разиграва мигрантите като пионки по безскрупулен начин.
Това е ожесточена конфронтация, в която Путин парадира с подкрепата си за Минск: той пуска стратегическите си бомбардировачи във въздушното пространство на Беларус, изисква Европа да плати на Лукашенко, за да блокира потока от мигранти, и обвинява самите бежанци за „грешките, допуснати от западните сили“ в Близкия изток .
Следователно намерението на Кремъл изглежда е да генерира паралелни кризи за притискане на Европейския съюз: от една страна рискът от военна инвазия в Украйна срещу правителство, което иска по-тесни отношения с Брюксел, от друга – риск от нахлуване на бежанци в Полша, които да взривят вътрешното напрежение в ЕС именно по въпроса за мигрантите.
Деликатният преход на правомощия в Берлин след Меркел, несигурността в Париж, свързана с пролетните президентски избори и възможното завръщане на нестабилността в Италия, съвпадащо с избора на новия държавен глава през януари, предлагат на Кремъл прозорец от възможности за подновяване на хибридната офанзива срещу Европа. Чиято единствена цел остава да създаде сътресения в отделните страни, за да отслаби съюзите в НАТО и ЕС, създавайки условия за по-ефективно утвърждаване на руските интереси.
Интересно е да се отбележи, че това съвпада с предстоящото откриване на „Северен поток 2“, което ще увеличи зависимостта на Европа от вноса на руски газ. Съвпада и с враждебността на Москва да постигне споразумения за опазване на климата, благоприятни за ускоряване на екологичния преход към възобновяеми енергийни източници.
Тоест, дори на екологичния фронт ходовете на Кремъл показват, че приоритетът на руските стратегически интереси е да може да се държи в шах целия Стар континент.
Но това не е всичко, защото в европейското платно на президента Путин е и Турция на Реджеп Тайип Ердоган: не само заради зависимостта на Анкара от руския газ или за турските самолети, използвани от близкоизточните мигранти, за да достигнат до Беларус.
Но преди всичко за сближаването на интересите им в Либия, за да се предотврати възможността на изборите, насрочени за 24 декември, да се избере правителство, способно да обедини страната и да сложи край на гражданската война, започнала през 2011 г.
И ако от Париж в петък, 12 ноември, ЕС заговори в един глас с либийското правителство в полза на изборите, а също заговори и за изтеглянето на „чуждестранните наемници“, там Москва и Анкара са де факто от противоположната страна. Защото тези „наемници“ са преди всичко техни, възпрепятстващи възможността за национално обединение от съответните им бази в Киренайка (източната част на Либия, бивша италианска провинция със същото име в колонията Италианска Либия между 1934 и 1943 г. – бел. ред.) и Триполитания (името на бивша италианска колония в Северозападна Либия).
Остава да видим как ЕС на Макрон, Шолц и Драги ще реагира с пълна сила на руското хибридно предизвикателство, или дали единството, демонстрирано за Либия, ще ги накара да имат силна обща позиция и по отношение на Беларус и Украйна. Общата европейска отбрана може да възникне и от подобен избор.