На кого остава Европа след Меркел

На кого остава Европа след Меркел - Zashtoto

Снимка: БГНЕС

Ръководството на Европейския съюз и неговите предшественици винаги е било трудна задача. Дълго време Франция и Германия, двете най-големи основателки, го управляваха относително съвместно. Лидерите – сред които Хелмут Шмид и Валери Жискар д’Естен, Хелмут Кол и Франсоа Митеран – първо разрешаваха своите разногласия и след това европеизираха своите компромиси, пише американският вестник The New York Times.

Но през по-голямата част от последното десетилетие има само един лидер на Европа: канцлерът на Германия Ангела Меркел. Сега, когато тя се готви да напусне поста, започва състезание кой да я наследи.

Начело е президентът на Франция Еманюел Макрон, чиито самопровъзгласени опити да даде на Европейския съюз категорично политическа цел досега бяха осуетени. След това идва Олаф Шолц, който вероятно ще бъде следващият канцлер на Германия, който ще се надява да наследи мантията на Меркел. И може би най-отзад е премиерът на Италия Марио Драги, бившият президент на Европейската централна банка, на когото се приписва спасяването на еврото.

Те могат да спестят усилията си. Задушен от съперничеството между Америка и Китай и дълбоко разделен вътрешно, Европейският съюз обитава свят, различен от този от годините на надмощие на Меркел. Всъщност старата й работа не съществува от известно време. В сърцето на блока има вакуум по проста причина: Европейският съюз сега не може да бъде ръководен. Никой няма да стане новата Меркел.

Въпреки че стана канцлер през 2005 г., лидерството на Меркел беше по-краткотрайно, отколкото мнозина осъзнават. Едва след кризата в еврозоната, която започна през 2010 г. и доведе до покачване на разходите по заеми в целия блок, Меркел се превърна в европейска сила.

В ранните етапи на кризата тя изглеждаше само половината от двойния пакет – наричан „Меркози“ – с Никола Саркози, тогавашен президент на Франция. Но Саркози беше повече украшение, отколкото вземащ решения. Въпреки че и двамата настояваха за отстраняване от поста на италианския премиер Силвио Берлускони, именно намесата на Меркел се оказа решаваща. С напускането на Саркози през 2012 г. всяка представа за френско-германски паритет изчезна.

Ангела Меркел стана централен играч във всички големи въпроси, пред които е изправена Европа. През лятото на 2012 г. тя благослови обявяването от Марио Драги на програма за закупуване на активи, облекчаваща разходите за заеми в Еврозоната. През 2014 г. тя накара разделения Европейски съюз да се споразумее за колективни санкции срещу Русия заради анексирането на Крим. А по време на кризата с бежанците и мигрантите през 2015 г. тя промени политиката на блока за убежище с няколко думи към своите съграждани на Германия – „Ние можем да го направим“. (Когато тя се отказа от тези думи няколко месеца по-късно, тя договори споразумение за целия Европейски съюз с Турция, подпомагана само от холандския премиер, чиято страна случайно заемаше ротационното председателство на ЕС.)

Еманюел Макрон, идвайки на власт през 2017 г., направи възстановяването на паритета от двата бряга на Рейн целта на своето президентство. Но неспособен да размие влиянието на Меркел или да я убеди да се присъедини към голямата му визия за Европа, той скоро премина към пречкане в работата на канцлера – нищо повече, освен когато през октомври 2019 г. той наложи вето върху началото преговори за присъединяване на Северна Македония и Албания. Връзката между двамата, никога уютна, всъщност изобщо не се възстанови.

В последния си акт на европейско лидерство Меркел се опита да запечата ориентацията на Европа към Китай. Тя настоя за Всеобхватно инвестиционно споразумение, което отваря китайския пазар за инвестиции от европейски корпорации, и се опита да го финализира миналия декември. Това се случи точно преди Джо Байдън да встъпи в длъжност, споразумението беше версията на Меркел за европейска стратегическа автономия: твърдение, че по икономически и климатични въпроси Европа, за разлика от Америка, предпочита сътрудничеството с Китай пред конфронтацията.

Но опитът се провали. След като Китай отвърна на санкциите на Европейския съюз срещу четирима китайски служители заради нарушения на човешките права в Синцзян, споразумението остана нератифицирано. Във всеки случай блокът далеч не е единен по отношение на това как трябва да изглежда икономическият и технологичен ангажимент с Китай.

За Германия, която е икономически зависима от Китай и е от ключово значение за търговските й пътища към Европа, прагматичното сътрудничество изглежда разумен курс. Но за другите държави-членки Китай представлява по-голяма заплаха. Поразително е, че при Марио Драги Италия на практика се отказа от ухажването на китайските инвестиции и се обърна повече към Америка.

През последните месеци Меркел беше без властта, на която се е радвала преди. По множество въпроси – върховенството на закона, ядрената енергетика, отбранителната политика и, не на последно място, отношенията с Китай – Европа е дълбоко разделена, с малко място за маневриране. И все пак няма причина да мислим, че някой друг би могъл да се справи по-добре.

Големите планове на Макрон от по-задълбочен валутен съюз до увеличен военен капацитет и технологична независимост, не се подкрепят широко. Предположението на неговото правителство, че Европейският съюз вече е суперсила, равностойна както на Америка, така и на Китай, звучи не само като заблуда, но и обидно в онези европейски столици, където американската гаранция за сигурност е необходима.

Олаф Шолц, от своя страна, ще бъде подложен на същия икономически натиск, след като подкрепи подхода на Меркел към Китай. И той със сигурност ще се бори, както направи Меркел, да наложи предпочитаната от него ориентация – дълбоки икономически отношения с Китай и отношения за сигурност с Вашингтон – в цяла Европа. Що се отнася до Макрон и Драги, те могат да имат обща кауза по няколко въпроса, но на двата полюса по отношение на Америка и Китай.

Реалността, ясно казано, е, че нито германският канцлер, нито френското правителство могат да ръководят Европа. Компромисите, които техните предшественици са правили един с друг, вече не са налични. И при липса на лидерство, Европа се насочва към едно нещо —стагнация.

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *