Този мъж прекара 28 години в път към дома. Сега вече приключва – но какво следва, пита се Джонатан Щок, който с фотографа от „Шпигел“ Дан Янопулос го придружи в последните километри от епохалното му пътешествие.

Човекът, който е на път по-дълго от Одисей, вече не знае какво е дом.

After 28 years and more than 30,000 miles, British adventurer Karl Bushby has finally completed his incredible journey around the world. Today, he reached the finish line in Hull, England, after traveling across the globe without flying or using motorized transportation. https://t.co/FhxTl7zyXk

— Massimo (@Rainmaker1973) October 7, 2026

Карл Бъшби стои край селски път някъде в Линкълншир, Англия, и прилича на моряк, слязъл на грешния бряг.

Косата му е разрошена, светлоруса, а брадата – сива.

Сините му очи обхождат хоризонта; той е чужденец в собствената си страна.

Температурата е единадесет градуса по Целзий, тази сутрин валя, а Бъшби носи къси спортни панталони в лилав цвят – сякаш взети от магазин за втора употреба.

Обувките му са износени. Наведен леко напред, с ръце върху дръжката, той бута количка, която прилича на преустроена количка за пазаруване.

От дръжката се вее парче плат от Монголия. Носи със себе си нож от Азербайджан.

„Прибирам се у дома – казва Бъшби, – но вече не го разпознавам.“

Докато той се е движил, времето е отминало покрай него.

На 2 ноември 1998 г. той потегля от Пунта Аренас, Патагония, в най-южната част на Чили.

Планът му: да обиколи земното кълбо.

Когато Бъшби тръгва, няма Facebook, няма iPhone, няма TikTok. Той дори няма мобилен телефон.

Върви по пътищата много преди да съществуват „последователи“ (followers) в социалните мрежи.

Много от хората, които днес следят пътешествието му, тогава дори не са били родени.

Днес, 28 години по-късно, той е почти до целта си.

Но усещането е като при навлизане в чужда държава, споделя Бъшби. Все още преизчислява цените в долари.

Едва се ориентира в английските супермаркети. Понякога му се налага да се засмее, когато чуе хора да говорят на родния му език.

Колко странно звучи сега – този английски език.

Понякога, казва Бъшби, той попада на пътища и мостове, които дори не са съществували, когато е тръгнал.

След това замълчава за миг.

Meanwhile, over the bridge…👀 A journey that Karl Bushby started in 1998 will be completed with the final leg of his walk across the world as he returns home to Hull on Monday. Be there to welcome him to City Hall at 11am! 👏🧡 https://t.co/MXGF4CQbOh

— Hull City (@HullCity) October 31, 2026

Остават 80 километра

Той споделя, че едва си спомня момента, в който е потеглил.

Помни само пресичането на моста „Хъмбър“ – огромния стоманен висящ мост, водещ към родния му Йоркшир.

Сега до дома остават по-малко от 80 километра.

В понеделник, 2 ноември – точно 28 години след като е напуснал Пунта Аренас – той планира да пристигне в Хъл.

BBC ще излъчи на живо последния етап от пътя до дома от детството му.

Режисьорът Вернер Херцог ще заснеме пристигането му.

Хора ще се наредят край пътя, насочили камери към него. Ще очакват нещо.

Може би някакво дълбоко прозрение. Разбиране за това какво означава да обиколиш земното кълбо пеша.

Или може би просто един щастлив човек.

Какво ли ще каже? „Страхувам се от пристигането“, признава Бъшби.

Никой преди него не е извървявал този път. 58 000 километра – от най-южната точка на Южна Америка до Англия.

През джунглите на Дариенския провлак, през Беринговия проток, през Сибир и Европа.

Най-дългият преход, който човек може да си представи.

Това е едната страна на историята.

Другата е какво губи човек, когато подчини целия си живот на една-единствена цел.

Близостта със сина си, любовта на живота си, усещането за дом, може би дори собствената си идентичност.

Въпросът е: каква е цената на една мечта?

Тази сутрин Бъшби се намира в хотел „Бул“ в Хорнкасъл – стара странноприемница от XVI век, ниска, варосана сграда.

Вътре е тихо.

Бъшби седи мълчаливо най-отзад, сам на една маса.

„Потърпете още малко“, измърморва той накрая, „скоро тръгвам“.

След това оставя чашата си и взема ръчната си количка от малък килер до аварийния изход.

Нарича я „Звярът“.

„Звярът е щастлив“

Бъшби товари „Звяра“ внимателно, сякаш е стар кон. Той познава всеки ремък, всяка неравност, всяка особеност на това приспособление.

Казва, че когато е правилно балансирано, може да го задържи неподвижно само с един пръст.

Количката изглежда така, сякаш някой я е сковал набързо преди повече от 20 години някъде в Никарагуа – и точно такава е.

Този „звяр“ го е придружавал по голяма част от земното кълбо. Видял е повече истории, отколкото повечето хора, и той ще тъгува по него, споделя той.

„Звярът – казва Бъшби – е щастлив.“

От нещата, които е взел със себе си преди 28 години, е останал само един червен знак от британското му парашутно подразделение.

На него е изобразен Пегас – крилатият кон – и знакът все още е закачен на якето му.

Бъшби разказва, че когато сънува, все още сънува армията.

Бойни другари са загинали в конфликта в Северна Ирландия.

Леглата до него са останали празни.

Не може да забрави това, казва Бъшби. На знака е изобразен човек, който язди крилат кон и се отдалечава.

Двама строителни работници вдигат поглед, докато Бъшби минава покрай тях. „Откога пътувате?“ – пита единият. „От 28 години“ – отговаря Бъшби.

Строителят замълчава и го оглежда. „Вие сте човекът, който обикаля света пеша, нали?“ Бъшби кима.

Мъжете мълчат известно време. Накрая единият пита: „Да ви закараме ли за последната отсечка?“

Бъшби поклаща глава. „Ще се справя.“

Когато потегли, почти никой не вярваше, че ще успее. Бъшби израства в Хъл, близо до източното крайбрежие на Англия.

Като дете страда от тежка дислексия, която дълго време остава недиагностицирана.

Веднъж, в началното училище, се налага да стои прав върху стол пред целия клас, защото не може да пише думите правилно.

Смятат го за глупав, а по-късно – и за физически негоден за военна служба.

Бъшби споделя: „Винаги просто съм харесвал хоризонта“. Привличали го полетата извън града.

Веднъж намира малка гарга, паднала от гнездото си. Прибира я у дома, грижи се за нея в гаража, докато се възстанови, и я пуска на свобода.

Но птицата става толкова питомна, че започва да следва Бушби до училище и да го чака на някое дърво.

Впоследствие защитници на правата на животните я прибират.

Бъшби казва, че се е чувствал по-добре сред природата, отколкото в класната стая.

На 16-годишна възраст постъпва в армията, а по-късно и в парашутните части, но остава аутсайдер, тъй като не употребява алкохол.

„Това беше истински проблем“, разказва Бъшби. Мъжете обсъждали колко далеч може да извърви един човек – говорили за екстремни преходи, за границите на човешката издръжливост.

Бъшби искал да стигне далеч и започнал да се пита колко дълъг би бил пътят, ако избере най-дългия възможен маршрут към дома.

Начертал линия върху картата на света – от най-южната точка на Южна Америка чак до дома, до Хъл.

По-далеч, отколкото който и да е човек някога е извървявал пеша.

„Няма да успееш“, казвали му другарите му. „Никой не може.“

Той решил да опита. Линията не му давала покой. Бил му нужен само миг, за да я начертае.

Щели да му трябват 28 години, за да я извърви.

Още в първия ден количката му се развалила. „Кошмар“, пише той в дневника си. „Боже, моля те, помогни ми.“

В този октомврийски ден, 28 години по-късно, Бушби върви по улицата в Хорнкасъл, под дървета, обагрени в есенно жълто, и се насочва към река Бейн.

Той бута количката пред себе си, криволичи между паркирани коли и оставя пешеходците зад гърба си.

Всеки, който попита познати на Бъшби, получава предупреждение: този човек върви бързо.

Бъшби не чака. След 10 000 дни на път, той вече няма време за чакане.

Спира пред супермаркет „Теско“ и влиза вътре. Признава, че няма някакви специални хранителни предпочитания. Яде каквото намери.

Понякога са бисквити, друг път – нещо от крайпътно заведение.

Веднъж намерил сандвич край пътя, изхвърлен от прозореца на кола. „Това беше един от най-хубавите дни в пътешествието ми“, споделя Бъшби.

В супермаркета той се задържа за момент пред една консерва с боб, след което я купува.
Веднъж, в джунглата между Колумбия и Панама, той боядисал косата и кожата си и облякъл дрипи.

Искал да изглежда като бездомник, за да не го помисли никой за богат чужденец, за когото може да се иска откуп.

Сега, години по-късно, пред един английски супермаркет, възрастна жена му предлага пари.

Бъшби е клекнал на бордюра до количката си. Със старите си дрехи и износени обувки той изглежда така, сякаш парите биха му влезли в употреба.

Но той поклаща глава. „Не искам пари.“

„За благородна кауза е“, казва жената.

„Аз не вървя за благородна кауза“, отвръща Бъшби.

Жената се колебае. В крайна сметка, всички събират средства за нещо – за мир, за редки болести, за хора в нужда.

„Лично ли е?“, пита тя накрая.

„Много лично“, отговаря Бъшби.

Бира за Бъшби

Той постоянно среща хора, които го разпознават. Шофьори надуват клаксони, спират и му стискат ръката.

Бъшби разговаря с тях съвсем естествено, сякаш няма нищо особено в това човек да се завръща след 28-годишен преход.

Един от шофьорите казва: „Надявам се, че в Хъл ще те посрещнат с топла чаша чай.“

Друг му подвиква: „Е, значи вече можеш да си починеш и да вдигнеш крака.“

Трети пита: „Искаш ли бира? Помага!“ Изглеждат доволни, че някой е осъществил мечтата им.

Може би защото така на тях самите не им се налага да го правят.

Бъшби бута количката си по „Линкълн Роуд“, излизайки сред откритите селски местности на възвишенията Линкълншър Уолдс.

„Пътища – казва той, поклащайки глава, – толкова много пътища.“

Разказва за един път в Сибир – „Пътят на костите“.

Някога е пътувал далеч в североизточна Русия, върху леда. Една нощ излязъл от палатката си. Било минус 40 градуса по Целзий.

Познавал леда, чието скърцане понякога звучало като човешки писъци. Но тук царяла тишина.

По-дълбока тишина, отколкото някога е изпитвал. Никакъв вятър, никакви животни, никакъв звук.

Чувал единствено шума на кръвта в ушите си, споделя той. На връщане към палатката погледнал нагоре и останал изумен.

Пейзажът бил толкова равен, че на хоризонта не се виждало нищо – нито дърво, нито планина.

Над него се простирало необятно звездно небе. Сякаш стоял насред самия Космос.

„Нямаше как да се доближа повече до Вселената.“

След това удивлението му се превърнало в страх. Осъзнал колко студено, колко празно и колко напълно безразлично към всякакъв живот е там, в Космоса.

Почувствал се изгубен в тази безкрайност. „Хората – казва Бъшби – са безценни.“

Бъшби говори и за сина си Адам. На него е посветил книгата си за това пътешествие: „На Адам – сина, когото оставих“.

Бъшби споделя, че чувството за вина го е преследвало през целия път.

Бракът му се е разпаднал още преди той да тръгне. Съпругата му се е развела с него и се е преместила в Белфаст заедно със сина им.

Като войник, той не е имал възможност да посещава сина си там, разказва Бъшби.

В един момент той дори вече не е знаел адреса на бившата си съпруга. Адам вече е имал втори баща. Бъшби е останал сам.

Адам е бил на осем години, когато баща му е заминал.

Когато става на четиринадесет, той отлита за Аляска, за да се види с баща си.

Това е първата им среща, откакто е започнала експедицията.

По-късно Адам споделя пред журналист, че срещата е била неловка, тъй като той почти не е познавал баща си.

Прекарват една седмица заедно – карат ски и посещават стрелбище.

Едва през 2014 г. Адам отново се присъединява към баща си за десет дни – по повод телевизионен документален филм.

Той се опитва да поддържа темпото на баща си. Било е като навлизане в чужд свят. Адам казва, че дори днес среща два типа хора.

Едни се възхищават на баща му и му казват колко горд трябва да се чувства той. Други го смятат за егоист.

Адам се е научил да живее с това противоречие. Той не иска да казва на баща си, че решението му е било погрешно.

Но същевременно знае колко много неща е пропуснал баща му.

Докато Бъшби е странствал по света, синът му е пораснал и самият той е станал баща.

Внучката му е вече на 12 години. Той никога не я е виждал.

Веднъж Адам му споменава, че тя също обича да тича.

Бъшби казва, че е поел по този път и за да бъде пример за сина си. Да му покаже какво може да постигне човек, ако вярва в нещо достатъчно дълго.

Той замълчава. „Поне такава история си разказвам.“

По време на пътешествието си той се разболява сериозно, но продължава напред.

Влюбва се – първо в Каталина, жена от Колумбия, а по-късно в Рика в Монголия – но въпреки това продължава.

Дресира камили, кара се със спътници, заплашван е от бяла мечка, гледал е право в дулата на оръжия и неведнъж се е изплъзвал от смъртта – било то в джунглата или край Беринговия проток.

Но той продължава. Веднъж, когато руснаците му отказват виза, той извървява 5600 километра в „грешната“ посока – до руското посолство във Вашингтон, – докато не получава визата и не успява да продължи пътя си.

Когато не му разрешават да премине през Иран, той прекосява за 31 дни Каспийско море – което е по-голямо от Германия.

А когато тунелът между Англия и Франция е затворен, той минава през Ламанша.

Винаги намира изход там, където изглежда, че такъв няма.

Но не успява да намери път назад. С времето осъзнава, че вече не върви, защото иска, а защото е длъжен.

Според Бъшби, онези, които се отказват от нещо, все още имат към какво да се върнат – дом, друг живот.

„Аз нямах нищо, заради което да изоставя пътя си“, казва той.

Разполагал е единствено с това, което е носел със себе си, и с волята да продължи. Бил е пленник на собствената си мечта.

Преди двадесет и осем години Бъшби се е питал какъв човек ще стои в края на това пътешествие, на върха на скалите край Доувър.

Сега вече знае отговора. Но какво би казал на онзи младеж, който е поел на път тогава, без да подозира какво го очаква?

„Нищо – отговаря Бъшби. – Просто бих се усмихнал.“

28 години, 28 коледни подаръка

През септември, броени седмици преди завръщането му у дома, Бъшби получава писмо от майка си Анджела.

Тя го е предала на репортер от Би Би Си. „Едно време смяташе, че за нищо не ставаш – пише тя. – Сега доказа, че не е така.“

През годините Анджела е купувала и пазила подарък за сина си всяка Коледа.

Двадесет и осем коледни подаръка за мъж, който сега е на 57 години. Тя е заявила, че ще го посрещне у дома в Хъл, при портата на градината.

Там възнамерява да го прегърне, а след това да го попита какво си е мислел, щом се е забавил толкова много.

„Майка ми…“ – казва Бъшби, поклащайки глава. – „Сигурно ще получа цял куп чорапи.“

Ирландският писател Джордж Бърнард Шоу някога е написал, че в живота има две трагедии: едната е да не изпълниш съкровеното си желание, а другата – да го изпълниш.

„Ще се събудя една сутрин, на 57 години, в къщата на майка ми, а до леглото ми ще бъдат само личните ми вещи“ – казва Карл Бъшби.

След 28 години, прекарани в прекосяване на четири континента, той отново ще живее с майка си – в мазето.

Той се смее недоверчиво на тази мисъл. Бъшби споделя, че вече не знае точно кой е бил човекът, поел на това пътешествие.

С течение на времето той е изгубил онзи човек. Вместо това се е превърнал в персонаж: мъжът, който обикаля света пеша.

Ами ако този мъж вече не може да ходи?

Бъшби казва, че се надява да открие нова роля за себе си. В бъдеще иска да се посвети на науката и образованието.

Но подозира, че няма да има друг проект като този.

Извън Хорнкасъл той завива по селски път. Той е наблюдателен пешеходец. Гледа как фазани излитат пред него.

На едно място спира, когато някъде по пътя се чува писукането на захвърлен детектор за дим. След това побутва предмета настрани.

Скоро ще си бъде у дома. Там го чакат синът му и майка му – с коледните подаръци.

И внучката му, която никога не е виждал.

Хората ще го поздравяват, ще искат да разберат какво е усещането най-накрая да пристигне – след 28 години. Бъшби не знае.

Въпросът е дали Карл Бъшби е щастлив. „Щастлив ли?“ – пита той в отговор.

Поглежда към колелото на количката си, което продължава да се върти, докато той крачи.

Един шофьор спира до него; в колата седи куче. Мъжът сваля прозореца.

„Какво ще правиш, като пристигнеш?“ – извиква той.

Бъшби погалва кучето през отворения прозорец.

„Ще живея“ – казва той. И продължава пътя си.