„Мамо, оцеляхме ли? Мамо, няма да умреш, нали?“ – пита седемгодишният Марк след експлозиите. Друго дете се страхува да си облече рокля през главата, защото веднъж майка му набързо е обличала дрехите ѝ по време на обстрел. А момиче вече не иска да нощува в Киев или да спи в собственото си легло.

За децата в Киев това не е абстрактно преживяване на войната – те я преживяват в момента, описва всекидневието в петата година от руската агресия Ксения Чикунова в репортаж за „Украинска правда“.

През септември в столицата не мина нито един ден без сигнал за въздушна тревога.

Общо сирените виеха в продължение на 242 часа и 40 минути – общо повече от десет денонощия, или почти една трета от целия месец.

Атаките не спряха и в началото на октомври: само през първата седмица в Киев прозвучаха 56 сигнала с обща продължителност над 87 часа.

Войната оставя следа в детската психика, която надхвърля самия момент на опасност.

Страхът може да се прояви месеци или дори години по-късно – провокиран от конкретен звук или дори дреха.

Психологическата подкрепа помага на децата да разберат тези реакции, да преработят тревожните моменти и постепенно да си върнат усещането за стабилност.

По повод Световния ден на психичното здраве споделяме историите на три семейства от Киев и живота им в столицата днес. Имената на участниците са променени, за да се защитят личният живот и безопасността на семействата.

„Мамо, това дрон ли беше?“

Когато избухна експлозията в квартал „Шулявка“, Татяна вървеше към зъболекаря с двете си дъщери. Те току-що бяха излезли от подлез и бяха изминали около сто метра от него.

„Гледах в телефона си накъде отиваме. И тогава – „бум“, спомня си Татяна. „Всичко стана буквално за половин минута. Беше изключително силно.“

Експлозията остави жената в шок. Тя се опита да успокои уплашените си дъщери.

Когато обстановката се поуспокои, семейството трябваше да се прибере пеша.

По пътя минаха покрай мястото на удара; по земята все още имаше отломки, натрошено стъкло и кръв.

За седемгодишната Катя и единадесетгодишната Виктория това не беше първата пряка среща с войната – семейството вече се беше евакуирало от град в Запорожка област.

И все пак, след подобни събития страхът не изчезва; той просто приема различни форми.

„Дори когато няма сирена за въздушна тревога – ако някоя кола изгърми или се чуе силен трясък – по-голямата ми дъщеря веднага изпада в паника. Тича при мен и пита: „Мамо, това дрон ли беше?“

Аз ѝ отговарям: „Не, беше просто кола; няма сигнали – следя информацията – така че не се притеснявай.“

Виктория има разстройство от аутистичния спектър, забавяне в развитието и поведенчески проблеми.

Поради особеностите в сетивното си възприятие тя реагира особено остро на силни шумове и опасни ситуации.

По време на въздушни тревоги тя се сблъсква и с физически трудности при бързото слизане до убежището.

Затова семейството отдавна следва установена рутина. Сестрите спят в коридора, обикновено напълно облечени, за да могат бързо да излязат при опасност.

При масирани атаки семейството слиза в подлеза. Понякога се налага да останат там цяла нощ.

В такива нощи е почти невъзможно да се спи; в подлеза е студено и има течение. Затова, ако има време, е важно да вземат нещо, на което да седнат или легнат – одеяло, постелка за спане или малко столче.

Веднъж семейството нямаше време да вземе нищо – към квартала им летяха ракети.

Разполагаха само с едно малко столче. Катя, която тогава беше на пет години, започна да заспива в прегръдките на майка си.

Когато стана ясно, че детето повече не може да издържи, Виктория й отстъпи столчето, а самата тя седна върху раница и остана така до сутринта.

Сега в апартамента има готова чанта за спешни случаи, която семейството грабва, докато тича към убежището. Наред с други неща, в нея има малко плюшено пиленце.

„Имаме си тази играчка – Ципа. Децата я вземат със себе си, защото това е тяхната малка отговорност.

Обяснявам им, че и той се страхува – че е бебе, точно като тях – и трябва да бъде взет с нас. Така те се тревожат повече за него, отколкото за самите себе си“, обяснява Татяна.

Ципа се е превърнал в малък символ, че всичко ще бъде наред. Когато майката го извади в убежището, момичетата се редуват да прегръщат играчката и да се успокояват.

Детската психика обаче се справя с травмата по свой собствен начин и травматичните преживявания често се проявяват в напълно неочаквани форми.

Татяна забелязва това при най-малката си дъщеря.

Когато семейството се евакуира от Запорожка област през 2022 г., Катя е на три години. Веднъж, по време на обстрел, майка ѝ бърза да я облече с топли дрехи.

Детето крещи и плаче, но времето е малко.

Оттогава Катя се страхува от всякакви тесни дрехи, които трябва да се обличат през главата.

Този страх излиза наяве неочаквано – точно преди танцово представление.

Миналата година семейството прекарва цялата зима в подготовка за концерт. Катя посещава репетиции три или четири пъти седмично – понякога върви пеша 45 минути след училище с раницата си, движейки се по хлъзгави пътища в тъмното.

И все пак, точно преди финалното излизане на сцената, момичето изпада в криза и категорично отказва да облече костюма си.

„Осъзнах, че детето ми се сблъсква с този проблем. Оказа се, че този страх е бил у нея през всичките тези години. Тогава разбрах, че имаме нужда от помощ“, казва Татяна.

В крайна сметка костюмът беше преправен: шивач вши цип. Катя успя да облече роклята и да се представи.

Но това беше сигнал: детето се нуждаеше от специалист.

Сега Катя работи с психолог от благотворителната фондация „Гласовете на децата“ (Voices of Children) и се учи да овладява страха си.

Семейството планира да продължи терапията. Те също така търсят специалист, който да помогне на по-голямата им дъщеря Виктория.

„Изисква се много работа. Наистина искам децата ми да живеят пълноценно. Те са още малки; всичко тепърва предстои за тях. И искам да живеят този живот без страх“, казва Татяна.

„Мамо, оцеляхме ли?“

Посред нощ в Киев завива сирената за въздушна тревога. Седемгодишният Марк не чака инструкции какво да прави.

Той тича право към коридора – мястото, където семейството е обособило безопасно кътче.

Взима възглавница и одеяло, събужда по-голямата си сестра и призовава всички да се скрият. Момчето знае процедурата наизуст.

„Той става много тревожен. Чувства, че непременно трябва да осигури безопасността на всички у дома, защото изпада в истинска истерия по този въпрос. Просто иска всички да са в безопасност“, казва майка му Оля.

Марк расте в семейство, което е принудено да се мести из Украйна от 2022 г. насам, след като напуска дома си в Харковска област.

Първо е Лвов, после Харков, а от 2024 г. – Киев. Баща му е военен.

По-голямата му сестра, Елизавета, тази година започна университет. Самият Марк е във втори клас и има специални образователни потребности.

Майка му забелязва трудностите още когато той прохожда. Докато другите деца играят спокойно на детската площадка, Марк постоянно тича наоколо.

Майка му се шегува, че дори сега, когато синът ѝ вече е на седем години, рядко ѝ се удава възможност да поседи на пейка и да го наблюдава отдалеч; за семейството им подобно спокойствие е лукс.

В началото специалистите не можеха да определят точно какво се случва. Имаше различни теории и консултации с невролози и психолози.

Психологът в детската градина пръв предположи, че зад хиперактивността и емоционалния му характер може да се крие нещо повече от типичния детски темперамент.

След консултации с различни специалисти, на Марк най-накрая беше поставена диагноза СДВХ (синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност).

Сега той работи с невропсихолог и логопед. Майка му споделя, че тези редовни занимания му помагат да се справя по-добре.

Войната обаче добави още едно предизвикателство към всекидневните му трудности: постоянната тревожност.

Преди Марк можеше да спи по време на експлозии, без почти да реагира на тях.

Сега, след множество атаки, той е станал много по-чувствителен; ако чуе експлозии навън, настоява да се прибере у дома.

„Наскоро бяха на люлките с баща си, когато се чуха експлозии. Той се уплаши ужасно и веднага поиска да се прибере. Друг път се разхождахме по улицата, когато точно над нас беше свален дрон „Шахед“. Постоянно ме питаше: „Мамо, оцеляхме ли? Мамо, няма да умреш, нали?“, спомня си Оля.

Тя се опитва да предпази децата си от войната, доколкото е възможно – избягва излишни разговори, овладява собствените си емоции и се старае да създаде усещане за нормалност.

И все пак, постоянното напрежение се отразява и на нея.

След седем години майчинство тя потърси психологическа помощ и ѝ бяха диагностицирани депресия и тревожно разстройство.

По-късно, с помощта на координатор от благотворителната фондация „Гласовете на децата“, Оля си намери работа и се върна към професионалния живот. Тя казва, че това ѝ е помогнало да възстанови вътрешните си сили.

„Бях достигнала критична точка… но връщането на работа ми помогна изключително много. Сега това ми позволява да съхраня част от вътрешната си сила“, отбелязва тя.

За това семейство психологическата помощ означава подкрепа не само за детето, но и за цялата система от хора, които се грижат за него.

Марк се нуждае от сеанси с невропсихолог и психолог, както и от подкрепата на логопед и учители.

Майка му има нужда от собствено пространство, където да сподели за умората, тревожността и страховете си за децата.

На семейството вече са предложени присъствени сесии с психолог, които да помогнат на Марк да преодолее страха си от експлозии и да овладее силните си емоционални реакции.

Засега обаче пътят до специалиста е труден за тях: заради обстановката със сигурността, метрото и придвижването от Левия към Десния бряг на р. Днепър. Въпреки това, нуждата от такава подкрепа остава постоянна.

„Ужасяващо е да допуснеш грешка и да влошиш нещата – да навредиш на сина си, като се окажеш блокиран някъде в метрото или на мост по време на обстрел.

Положихме толкова много усилия за детето си, за да постигнем сегашните резултати. Това ни струваше скъпо – както по отношение на здравето, така и финансово“, споделя притесненията си майката на момчето.

Въпреки всичко, семейството продължава да създава за Марк среда, в която той не е длъжен да бъде „по-удобен“ за околните.

Същевременно възрастните около него се учат как да му помагат да се справя със свят, който и без това дава на децата достатъчно поводи за страх.

„Като родители се опитваме да предпазим децата си, така че да не усещат толкова остро последиците от тази война – доколкото това изобщо е възможно“, заключава Олга.

„Мамо, всичко може да се промени – освен смъртта„

Когато взривната вълна избива прозорците на апартамента им, първата мисъл на жената е как да защити децата си.

Тя ги закрива с тялото си. Съпругът ѝ от своя страна закрива нея, поемайки върху себе си цялата сила на шрапнелите от вътрешните врати.

Ксения, съпругът ѝ и двете им деца – седемгодишната Лина и тригодишният Игор – живееха в апартамент в квартал „Соломянски“.

Семейството си беше у дома по време на първия удар. Децата спяха на матрак в коридора; родителите отдавна имаха навика да ги слагат да спят там, когато очакваха силен шум.

Този път всички оцеляха. Усещането за дома като безопасно убежище обаче остана някъде назад, сред изпочупените стъкла.

Ксения си спомня момента, в който усети това най-силно: „Разчиствахме стъклата, избити от прозорците. Бяха буквално навсякъде. През следващите два дни настоявах децата да носят обувки за навън вътре вкъщи, за да не си порежат краката. А те са доста палави – постоянно тичат насам-натам; човек едва успява да ги настигне.“

Колкото и да се опитваха родителите да предпазят децата си от тази реалност, преживяното си каза думата.

Тригодишният Игор отново започна да се напикава нощем. Децата спряха да спят в собствените си легла и сега заспиват само до родителите си.

Момчето стана по-чувствително към звуци и дори иска да изключват музиката в колата – неща, които преди е обичало, сега са източник на раздразнение.

По-късно нов удар засегна района близо до сградата им. Този път семейството беше в убежище. Когато се прибраха сутринта, видяха последиците от шумната нощ: повредената детска градина, която Игор посещаваше, и разрушеното музикално училище, където Лина ходеше на уроци.

Тогава семейството реши, че е време да си тръгне. Преместиха се в Киевска област – в къщата, където живеят бабата и дядото.

Седемгодишната Лина също се промени. Като брат си, тя категорично отказва да нощува в Киев, когато родителите ѝ отиват там за деня по работа. Тя казва: „За какво ми е този Киев с всичките му експлозии? Тук си имам кокошките!“

Преместването извън града наистина донесе на семейството усещане за спокойствие.

Ксения отбелязва, че в случая на Леся навременната професионална помощ се е оказала безценна. Тъй като самата тя има опит в сферата на психологията, тя знае, че значението на грижата за психичното здраве не бива да се подценява.

„От професионална гледна точка разбирам колко е важно да се действа бързо; ако изпуснеш този момент, детето може да се наложи да се справя с последиците през целия си живот“, казва тя.

„Преди Лина понасяше по-леко неуспехите. Тя е истински боец. Но сега неща, които по-рано са били просто дребни дразнители, могат да завършат с горчиви сълзи. Виждам колко ѝ е трудно“, споделя Ксения.

Затова семейството държи да разговаря открито и да споделя мислите и емоциите си.

Веднъж, когато Лина се разстрои заради някаква дреболия, майка ѝ ѝ припомни фраза, която често повтаряше: почти всичко в живота може да се промени, поправи или разреши, стига да сме живи.

По-късно самата Ксения се разстрои заради нещо, което не беше протекло по план. Тогава седемгодишната ѝ дъщеря неочаквано ѝ върна думите, които самата тя беше изричала: „Мамо, всичко може да се промени – освен смъртта. Мамо, всичко ще бъде наред.“

Източник/илюстрация: „Українська правда“/Антонина Вишня