Най-аполитичният конкурс за песен на „Евровизия“ от години – после идват последните две минути. Така започва репортажът на Арно Франк от авторитетното германско издание Der Spiegel за шоуто във Виена снощи, което короняса DARA с победата.
Пропалестинските протести пред виенската „Щатхале“, изискан музикален фестивал вътре – така можеше да протече конкурсът за песен на „Евровизия“ през 2026 г.
Докато гласуването на зрителите не избута Израел на първо място. И изведнъж бъдещето на „Евровизия“ беше заложено на карта.
В продължение на три часа и 52 минути това събитие беше може би най-аполитичният конкурс за песен на „Евровизия“ (ЕSC) от дълго време.
Ноам Бетан, певецът от Раанана, северно от Тел Авив, беше на далеч необещаващото 15-то място след гласовете на националните журита за „Мишел“, само със 123 точки.
Но след това дойде зрителското гласуване. С 220 точки за Израел, страната пое водещата позиция.
И това промени всичко.
Дотогава музиката, шоуто, атмосферата във Виена и на арената напълно засенчиха предходните (политически) спорове.
Вярно е, че пет държави се бяха оттеглили в знак на протест срещу участието на Израел. А и Исландия, Ирландия, Испания, Словения и Нидерландия можеха също толкова лесно да бъдат елиминирани още в един от двата полуфинала.
Може би отсъствието им имаше своите предимства. На най-високо ниво политическото изявление беше направено.
На лично ниво това елиминира моралния императив да се предприемат лични нападки срещу колега предварително.
Това, което доведе до грозни цитати и скандали през 2025 г., този път до голяма степен остана извън „Щатхале“.
На арената – и пред около 170 милиона зрители по целия свят – Виктория Сваровски и Михаел Островски успяха да водят една непринудена вечер, в която дори мразещите „Евровизия“ можеха да намерят музикално удоволствие тук-там.
Германската участничка беше избрана като втора изпълнителка. Сара Енгелс се възползва максимално от лошата стартова позиция и от песента („Fire“), която беше написана специално за нея. Това, което се очакваше да бъде връхната точка на нейната хореография – малкият „каскадьорски номер“ с падане назад в прегръдките на танцьорите си – за съжаление не се появи на екрана. А песента ѝ звучеше точно както композиторите, които не харесват „Евровизия“, си представят песен за „Евровизия“.
Австралия (Delta Goodrem с „Eclipse“) и Франция (Monroe с „Regarde“) избраха разтърсваща, оркестрово ликуваща пауър балада, борейки се за ролята на тематична песен за филм на Джеймс Бонд.
Гърция и Обединеното кралство опитаха късмета си с безгрижни, глуповати номера, целящи да спечелят точки с неприкрито нахалство.
Ерата на необуздания патос обаче изглежда е приключила, точно както и нейната противоположност.
Бързо стана ясно, че до 2026 г. летвата е поставена по-високо. И стилистично, отделните парчета експлодираха във всякакви посоки.
Евроденс с безсмислена основа „туп-туп-туп“ или балкански пауър поп с високо напрежение все още съществуват, но по-умерено и с нотка ирония.
Ноам Бетан представи стилистична смес на изключителната белгийска изпълнителка Стромае с „Michelle“, Лелек предложи изтънчена интерпретация на хърватската народна музика („Andromeda“), а Александра Къпитанеску даде на Румъния наистина разтърсваща песен с внушително препращане към определени сексуални практики („Choke Me“).
Полякинята Алисия изненада със смесица от госпъл и соул, достойни за имената си, докато Сърбия се разкри като работилница за симфоничен метъл.
Молдова се пошегува със себе си с патриотичния партиен химн „Viva Moldova“, докато Албания се прие приятно сериозно с племенни ритми и емоционални текстове.
Финландия, фаворитът на букмейкърите, впечатли с изтънчен и съвременен поп – цигулковите украшения бяха излишни.
А Дара от България изпълни своята „Bangaranga“ с непринудено остроумие, сякаш 27-годишната изпълнителка наистина не знаеше в какъв странен цирк се е забъркала. Понякога тя изглеждаше като представител на поколение Z, попаднал на парти „над 30-годишни“ и сега свиреше своя собствена музика, танцуваше свои собствени движения и говореше свой собствен език. Много освежаващо.
Особено във вечер, когато човек иначе можеше да наблюдава навсякъде как пазарът наблюдава себе си – и до какви мухлясали резултати стига.
Какво общо имаха победителите от 2024 и 2025 г., Немо за Швейцария („Кодът“) и Джей Джей за Австрия („Пропиляна любов“)?
Точно така, вокалът, наподобяващ оперета, се измества в мощен фалцет. Където преди беше рап, сега трябва да я има арията.
Следователно, забележимо голям брой изпълнители този път разчитаха на тази атлетична интерлюдия, която обаче често разваляше обещаващото.
Човек разпознаваше намерението зад присадения ефект – и се отказваше.
Същото важи и за символичното разрушаване на социалните конвенции, както наскоро беше усъвършенствано от Немо и Джей Джей.
Този път Дания и Чехия изпратиха млади мъже на състезанието, които, първоначално сериозни и замислени, в крайна сметка отпразнуваха еротичното си освобождение с еуфория.
Без резултат.
Докато сексът, полът и желанието все още се разглеждат на конкурса за песен на „Евровизия“, тези въпроси сякаш са изчерпали своя път, поне засега, като героично поставена камерна драма за сексуално самоутвърждаване.
Още по-забележителна е гордостта, с която все повече страни празнуват националното си самоутвърждаване.
Вместо да се подмазват на световните пазари, те с любов възраждат и модернизират собствените си музикални традиции.
И кога за последен път чухте толкова много артисти да пеят на родния си език?
Или станахте свидетели на странен джентълмен като Сал да Винчи, който пътува до Виена със своя чудесно старомоден италиански поп („Per Sempre Si“), без дори да е запомнил няколко английски изречения за интервюта?
Задържайки дъха си за седем минути
Дали това връщане към основите е симптом на колеблива глобализация?
Като весела сцена, подготвена за Вавилон, конкурсът за песен на „Евровизия“ за пореден път изпълни утопичната цел, за която беше основан преди 70 години – като радостно състезание между народите, което да се води чрез мирните средства на изкуството.
Фестивал за назидание и забавление на паневропейската публика. Парти, предназначено да ни накара да забравим, че сме си блъскали главите на този континент от векове.
Но след три часа и 52 минути мечтата свърши.
След това дойде гласуването на зрителите, което изстреля Израел на върха на класирането с 342 точки.
Израел, чиито военни действия в Газа и Ливан хвърлиха „Евровизия“ в може би най-сериозната му криза до момента.
Израел, на който, ако спечели, догодина ще бъде позволено да бъде домакин на събитието в Тел Авив или Йерусалим – с непредвидими последици за цялото състезание.
Това би разбило и без това привидно мекия имидж на шоуто.
Окончателно би утвърдило конкурса като политически заредена културна сила.
Това състояние на неопределеност увисна във въздуха точно седем минути.
Когато най-лошото тепърва предстои, седем минути могат да се почувстват като вечност.
Вече не ставаше дума за това кой ще спечели.
Може би ставаше дума за самото съществуване на конкурса за песен на „Евровизия“.
В тези седем минути това беше най-политизиращият конкурс за песен на „Евровизия“ за всички времена.
Италия, Норвегия, дори фаворити като Финландия или Австралия не можеха да представляват заплаха за лидера.
Едва в последната секунда България успя да изпревари Израел.
Тежестта, която падна от сърцата на отговорните в този момент, сигурно е предизвикала умерено земетресение.
Каквото и да означава „Бангаранга“, вероятно ще се превърне в пословичен израз за: „Това беше на косъм“.